Article 15 - Freedom to choose an occupation and right to engage in work
Key facts of the case:
Supreme Court justices claim the unconstitutionality of a provision in the Judiciary Act (Закон за съдебната власт) which prohibits discharging a judge or prosecutor from their duties due to resignation, if there is a pending disciplinary procedure against them, until the closing of the procedure.
The impugned provision is Art. 166, para. 3 of the Judiciary Act (Закон за съдебната власт), while the resignation of magistrates is regulated on constitutional level, in Art. 129, para. 3, item 2 of the Constitution of the Republic of Bulgaria (Конституция на Република България).
Outcome of the case:
The Court finds the provision unconstitutional, as it violates the principle of freedom of work, proclaimed in the national Constitution and a number of supranational standards, including the Charter. The principle of freedom of work is guaranteed by the freedom of constituting and terminating work relations – everyone should be able to start the job he/she wishes and terminate employment with due notification. That right also covers judges and prosecutors and cannot be limited due to illegitimate purposes, but only for purposes of constitutional order. Moreover, magistrates under disciplinary proceedings are demotivated to continue performing their functions so they should be removed from the judiciary as soon as possible, including by their own resignation.
„It firstly violates the principle of freedom of work, enshrined in Art. 48, para. 3 of the Bulgarian Constitution, which gives every citizen the right to freely choose his/her profession and place of work. It is also the consistent understanding of the Constitutional Court that the right to work, guaranteed by the Constitution, also covers the opportunity for every citizen to freely choose his/her profession and place of work, a stipulation that this composition of the Court fully adheres to /see, in this sense, Decision № 8 of 27 July 1992 on constitutional case № 7/1992; Decision № 1 of 11 February 1993 on constitutional case № 32/1992; Decision № 3 of 13 April 2006 on constitutional case № 4/2006; Decision № 11 of 2 October 2012 on constitutional case № 1/2012/. The issue of right to work on the level of EU law has already been dealt with in detail by this Court in Decision № 11 of 22 November 2011 on constitutional case № 8/2011 and the Court accepted that it was guaranteed by the Charter of Fundamental Rights of the European Union, while the CJEU case-law adopts the principle that limitations on the freedom to exercise a profession are not acceptable in case the objective is not proportional or there is excessive intervention, violating the very essence of the right guaranteed.
The freedom of work as a key principle of legal regulation is contained in the Constitution, as well as in Art. 23, para. 1 of the Universal Declaration of Human Rights, which proclaims everyone’s right of free choice of employment; in Art. 6, para. 1 of the International Covenant on Economic, Social and Cultural Rights, according to which the right to work includes the right of everyone to the opportunity to gain his living by work which he freely chooses or accepts; in Art. 1 of the European Social Charter (revised), according to which everyone shall have the opportunity to earn his living in an occupation freely entered upon and in Art. 15, para. 1 of the Charter of Fundamental Rights of the European Union /2000/С 364/01/, in accordance to which everyone has the right to engage in work and to pursue a freely chosen or accepted occupation.“
„На първо място тя накърнява принципа за свобода на труда, прогласен в чл. 48, ал. 3 от Конституцията, който предоставя правото на всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа. Постоянна е практиката на Конституционния съд, че гарантираното от Конституцията право на труд обхваща и възможността всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа и тя се споделя напълно от настоящия състав на съда / в този смисъл вж. Решение № 8 от 27. 07. 1992 г. по к. д. № 7/1992 г.; Решение № 1 от 11. 02. 1993 г. по к. д. № 32/1992 г.; Решение № 3 от 13. 04. 2006 г. по к. д. № 4/2006 г.; Решение № 11 от 02. 10. 2012 г. по к. д. № 1/2012 г. /. Въпросът за правото на труд на ниво право на Европейския съюз вече е разгледан детайлно от съда в Решение № 11 от 22. 11. 2011 г. по к. д. № 8/2011 г., като е прието, че то е гарантирано от Хартата на основните права на Европейския съюз, а практиката на Съда на Европейския съюз възприема принципа, че ограничения върху осъществяването на свободата да се упражнява определена професия са недопустими в случаите, когато преследваната цел е непропорционална или е налице прекалена намеса, накърняваща същността на гарантираното право.
Свободата на труда като основен принцип на правната уредба се съдържа както в Конституцията, така и в чл. 23, т. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека, който прогласява правото на всеки човек на свободен избор на работа; в чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, съгласно който правото на труд включва правото на всеки човек да има възможността да изкарва прехраната си чрез труд, свободно избран или приет; в чл. 1 от Европейската социална харта / ревизирана /, който предвижда всеки да има възможност да се издържа от професия, която е избрал по свободна воля и в чл. 15, т. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз /2000/С 364/01/, съгласно който всеки човек има право да работи и да упражнява свободно избрана или свободно приета от него професия.“
